25.09.2012

– Тази вечер като се прибирах в метрото се качи музикант – акордионист, вероятно ром и пусна мелодиите си по линията. Беше хубаво.

– След това срещу мен седнаха двама мъже – сякаш бяха излезли от роман на Илф и Петров или Булгаков – типичните мошеници. Не знам защо, но по-дребният от тях ми беше симпатичен. Може би, защото каза, че бил завършил немска филология и литература тук в Германия и бил пръв по успех. Имал е нужда да го сподели. И това ми се стори мило и тъжно в същото време.

Началото.

В Берлин съм. Едно предизвестено начало. Пристигнах с два куфара и се опитвам да разтоваря и освободя всички мои очаквания. Не и тук, не и в Берлин. Бих искала нещата да се случват естествено, когато съм готова. Правя моите малки стъпки в града. Знам, че трябва да са малки.

Утре ще отида да се регистрирам. Че съм тук. После ще си купя тенджери, подправки, чадър и ролки за коса.

Моето семейство и котарачето ми, което е олицетворение на топлината и уюта на дома, ми липсват, разбира се. И тепърва ще го разбера.

Но Берлин е магия.

/23.09.2012/

John Cale in der Passionskirche

Нямах билет за този концерт, но реших да отида. Имах чувството, че може би ще имам късмет, стига просто изляза – да се постарая.

В същото време цяла седмица се опитвах медитативно да насочвам енергията си към това да не го искам прекалено много и на всяка цена. Да съм над това искане.

На входа един човек продаваше билети /на черно, разбира се/ и срещу 10 евро повече получих своя пропуск за църкавата. И най-невероятното – сигурна съм, че това беше същият човек, от който си купих билета за Lou Reed точно преди пет години в Берлин – отново минути преди началото на концерта и отново на черно.

Влязох в църквата.

Заслужава си да се поговори за това. В Берлин организират рок концерти в църкви. В работещи църкви.Това за мен е фантастично.

Докато си търсех място, разгледах публиката /винаги ми е било любимо занимание/ и установих, че хората бяха действително толкова готини, че не им се налагаше да се правят на готини. Като John Cale и музиката му.

В църквата също така беше „инсталиран“ бар. Отново ще го кажа, защото го намирам за страхотно. В църквата беше „инсталиран“ бар.

След като концерта започна, се опитах да си намеря по-удобно място и точно тогава един човек с кожено яке, ме извика и ми отстъпи своето място напред с идеална видимост. Сякаш ме беше видял по-рано и направи този толкова мил жест специално за мен. Няма да го забравя.

Концертът започна и светлините изгаснаха. Един от тези магични ритуали, с който влизаш в друг свят.  John Cale се появи с розовото си сако и бяла коса. Застана зад йониката и заедно с трима чудесни млади музиканти /електрическа китара, бас и барабани/ и без всякаква поза и суета и без флиртуване с публиката направи един концерт, който те вълнува и докосва. И който помниш.

Някъде наблизо до него беше разтворена Библията. А на една колона до сцената беше написано “Das Wort Gottes”. По някое време по време на концерта си спомням, че погледнах към тавана на църквата. Наум се усмихнах и си казах „Благодаря ти, Господи“. Защото музиката е молитва.

След концерта видях, че навън беше валяло. Улиците бяха мокри. Все едно бяха плакали. Някакъв прочистващ плач. Ще помня улиците в Kreuzberg след концерта точно така. В тях се беше отразила цялата красота на вечерта.

На спирката на метрото зад мен бяха седнали двама мъже и една жена и си говориха за концерта. Не ги виждах, но безсрамно ги подслушвах, докато прехвърляха през главата си песните на Cale, които обичат. Познаваха цялото му творчество и си говориха колко е велик албумът „Paris 1919“. Когато се прибрах вкъщи, си го пуснах. Прави бяха.

Помислих си какво е Берлин? Град, в който хората познават творчеството на John Cale.

/16.10.2012/

Защо Берлин?

 

  • Защото хората карат колела и ходят с кучетата си навсякъде
  • Защото има много яки барове тип хола на баба ти през 80-те
  • Защото метрото след 22 часа е едно от най-интересните социални преживявания
  • Защото хората говорят на различни езици и се разбират на един
  • Защото без някаква специална причина някой човек на улицата може да ти се усмихне и да стопли деня ти
  • Защото има чудесни музиканти по спирките на метрото, които свирят The Clash, Iggy Pop със страхотна енергия, а вероятно дори не са били родени, когато те са създавали тези парчета
  • Заради всичките калкани – с и без графити
  • Заради малките независими кина, където показват големи филми
  • Защото през петък, събота и неделя и на празник метрото върви цяла нощ
  • Защото на калкан в Neukölln са прожектирали Metropolis на Fritz Lang – а винаги съм си мислила, че калканите са най-подходящи точно за прожекция на филми
  • Защото има възможност да си вземеш кола под наем на всяко място и за 2-3 евро да се придвижиш, където искаш. Споделянето. It is all about sharing.
  • Защото има много книги, книжарници и сергии с книги. И хората четат.
  • Защото има школа дори и за български народни танци и небългари, хванати за ръце се учат на Пайдушко хоро
  • Защото хора се събират в барове тип Линчовата Черна Дупка, за да гледат заедно сериала Twin Peaks
  • Защото в неделя (но не само) хората сядат сами в някое чаровно уютно кафе просто, за да се насладят на следобеда в компанията на чаша кафе, сладкиш и някой от техните вестници, дебели 120 страници. И някак не е странно да сядаш сам в кафе и не е самотно. Наскоро влязох в сладкарница, където всички маси бяха заети от по един човек, като сякаш всички правиха едно и също –  разтягаха следобеда като котешка прозявка.
  • Защото в църкви се организират рок концерти (John Cale в Passionskirche)
  • Защото в Берлин всяка една вечер от дългата работна седмица някъде се случва нещо и там е пълно с хора, които щъкат нагоре-надолу с бира в ръка и излизат на групички да пушат навън
  • Защото в баровете и клубовете ходят и по-възрастни хора, които са много по-готини от младите, неуравновесени и объркани хипстъри. Тези по-улегнали гости добавят стил и вкус на съответния бар.
  • Защото в Neukölln можеш просто да кажеш вълшебното изречение: „ Ein гюзлеме und ein сутлиаш, bitte!“  и забравяш за кулинарната си носталгия. Просто я изяждаш.
  • Защото тук е царството на хляба – честна дума. Има всякакъв: бял, черен, ръжен, селски, с квас, с тиквени семки, със слънчогледови семки и най-вече адски вкусен и прясно изпечен. И сякаш винаги по някаква магична причина е топъл.
  • И като сме на кулинарна тема: заради Марципанът с главно „М“. Тук той е навсякъде, под всякаква форма, по-вкусен от всякога и напълно достъпен за всеки марципано-ценител.
  • Защото тук има наистина много библиотеки (общински и университетски). И те са абсолютно достъпни за всички срещу символична сума. И са приветливи, уютни и изключително богати с книги, списания, вестници, музика… И може би затова, когато отиваш в библиотеката ти дават кошница (като тази в супермаркета), която да пълниш с различни богатства.

Wohnzimmerkonzerte

Концерти в хола.

Ето това е нещо, за което си струва да се разкаже повече. Отиваш в някой дом, правиш си предварително резервация по телефона и срещу 6 евро присъстваш на едно от тези фантастични Берлински случвания, а именно Wohnzimmerkonzerte.

Домакините най-вероятно ще те накарат да се събуеш в коридора и да платиш 2 евро за бирата, която ще вземеш от хладилника, но затова пък ще слушаш блус и експериментален джаз,  соло на контрабас, виеща хармоника и акустична китара в хола на твоите домакини – на възглавница на земята заедно с още 15-20 непознати, симпатични и отворени гости.

Естествено в почивките всички се струпват на най-социалните места, а именно на абсурдно малкия балкон за цигара, на опашка за тоалетна в тясното коридорче или в малката, но уютна кухня. И това е и една от най-приятните части – разговорите за всичко и нищо: за Берлин, за това в коя част на града е най-хубаво да се живее, за канала, който го прорязва, за алтернативни йога техники, за предимството да пикаеш прав на улицата и за други вечни теми в събота вечер..

Имах щастието да чуя артисти от Австралия /мда, чак от там/, а именно:

  • James Cruickshank заедно с един контрабасист и акустичната си китара и хармоника изпълни няколко тъжни и дълбоки песни, както ни предупреди.
  • Roller One – класическият поет с китара ме впечатли с искрената си разголена поезия. Нещо като поезията на Leonard Cohen, нещо като душа, поднесена в чиния.
  • Justin Cusack е абсолютният мулти-инструменталист, “one man show” и “entertainer” в най-добрия смисъл на думата. И както се казва : he’s got the balls for the blues. Убийствен, раздиращ и виещ блус, примесен с неподправен артистизъм. Tom Waits, ако трябва да сравнявам, но не трябва.

/06.10.2012/