Нямах билет за този концерт, но реших да отида. Имах чувството, че може би ще имам късмет, стига просто изляза – да се постарая.
В същото време цяла седмица се опитвах медитативно да насочвам енергията си към това да не го искам прекалено много и на всяка цена. Да съм над това искане.
На входа един човек продаваше билети /на черно, разбира се/ и срещу 10 евро повече получих своя пропуск за църкавата. И най-невероятното – сигурна съм, че това беше същият човек, от който си купих билета за Lou Reed точно преди пет години в Берлин – отново минути преди началото на концерта и отново на черно.
Влязох в църквата.
Заслужава си да се поговори за това. В Берлин организират рок концерти в църкви. В работещи църкви.Това за мен е фантастично.
Докато си търсех място, разгледах публиката /винаги ми е било любимо занимание/ и установих, че хората бяха действително толкова готини, че не им се налагаше да се правят на готини. Като John Cale и музиката му.
В църквата също така беше „инсталиран“ бар. Отново ще го кажа, защото го намирам за страхотно. В църквата беше „инсталиран“ бар.
След като концерта започна, се опитах да си намеря по-удобно място и точно тогава един човек с кожено яке, ме извика и ми отстъпи своето място напред с идеална видимост. Сякаш ме беше видял по-рано и направи този толкова мил жест специално за мен. Няма да го забравя.
Концертът започна и светлините изгаснаха. Един от тези магични ритуали, с който влизаш в друг свят. John Cale се появи с розовото си сако и бяла коса. Застана зад йониката и заедно с трима чудесни млади музиканти /електрическа китара, бас и барабани/ и без всякаква поза и суета и без флиртуване с публиката направи един концерт, който те вълнува и докосва. И който помниш.
Някъде наблизо до него беше разтворена Библията. А на една колона до сцената беше написано “Das Wort Gottes”. По някое време по време на концерта си спомням, че погледнах към тавана на църквата. Наум се усмихнах и си казах „Благодаря ти, Господи“. Защото музиката е молитва.
След концерта видях, че навън беше валяло. Улиците бяха мокри. Все едно бяха плакали. Някакъв прочистващ плач. Ще помня улиците в Kreuzberg след концерта точно така. В тях се беше отразила цялата красота на вечерта.
На спирката на метрото зад мен бяха седнали двама мъже и една жена и си говориха за концерта. Не ги виждах, но безсрамно ги подслушвах, докато прехвърляха през главата си песните на Cale, които обичат. Познаваха цялото му творчество и си говориха колко е велик албумът „Paris 1919“. Когато се прибрах вкъщи, си го пуснах. Прави бяха.
Помислих си какво е Берлин? Град, в който хората познават творчеството на John Cale.
/16.10.2012/