Month: October 2012

Успоредни пейки в метрото. Днес на моята пейка абсолютно всички хора бяха с книга в ръка. Представете си го. Беше толкова преувеличено сякаш беше някакъв рекламен клип на Европейската комисия за борбата с неграмотността. Много ми искаше да снимам тези четящи хора. Гледах лицата им и мислено ги сравних с лицата на хората, които няколко дена преди това наблюдавах, когато излизаха с торби от един търговски център. И сега споделям тази снимка с думи.

Бебенцето, облечено в кожухче тип “малко мече”. Дори на качулката си имаше мечешки  уши. Срещу такива неща съм напълно безсилна. Не мисля, че съм виждала нещо по-мило. Наистина. Но ето, че малко по-късно видях едно кученце /прекрасна улична порода/с по-човешко и мило лице от много човешки лица, които съм срещала. Денят започва усмихнато.

Към полунощ на връщане към вкъщи в метрото пътуваше един млад мъж – очевидно пийнал, но за съжаление и с явни психически проблеми. Беше страшно ядосан на хората и крещеше, че му се повръща от всичко наоколо, от целия живот. Много ми стана мъчно за него. Измъчван толкова от личния си ад, който носи в себе си. Никой не заслужава това. И обикновено душите без огради и телени заграждения, откритите и чувствителни души – в тях се настаняват демоните. Надявам се да намери мир този човек.

– Седалки, които са успоредни едни на други. В пълното метро баща е седнал срещу малкото си момиченце /около трети клас/ и играят на градове. Бащата се залива от смях от градовете на момиченцето, което явно се опитва да хитрува и изброява измислени детски градове.

–  До тях отново един срещу друг са седнали момче и момиче. Говорят си нещо на английски. По едно време се приближават един към друг и се целуват. Може би това е първата им целувка, откакто са заедно.

– Отнякъде в метрото се появява червено балонче и се търкаля по земята. Точно като това от “Аризонска мечта“. Един дядо ме поглежда, усмихва ми се и сякаш ми казва: „Хайде, защо не го вземеш?! Може да е точно за теб.“

На спирката на  S-Bahn “Lichtenberg” eдно момче бягаше като лудо нагоре по ескалатора. След като стъпи на перона, се хвърли на релсите и без да се оглежда продължи да бяга през тях. Стигна до телената ограда, която отделяше спирката на метрото от някакъв строеж,  и се хвърли през оградата в пропастта. Малко след момчето на перона се дотътри група от 5-6 видимо недоволни класически улични гангстери, които се ядосваха шумно на език, който не разбирам. Бяха дребни на ръст, на средна възраст и със сурови лица, от които не би очаквал милост. Замислих се какво ли кара човек да скача на релсите с риск за живота, за да си спаси живота? Какъв ли е животът на това момче? Надявам се да се е спасил.

Малкото момиченце (на 5-6 годинки) с принцеска рокля, гумени ботуши и каска на главата – истински непринуден пънкар, което пътуваше с баща си в метрото. Близо до тях пътуваше един възрастен човек и момиченцето му се усмихваше и му правеше муцунки. Дядото правеше същото. Усмихваше й се и правише същите муцунки. Както прави дядо на внучето си.

Дядото, който реших, че е от бивша Югославия, се намести до мен, въпреки че имаше абсурдно малко място, което не стигаше и за малко дете с малко дупе. След като се освободи място срещу мен и той се премести,  ми се усмихна и каза на симпатичен немски с югославски акцент: „Besser so. Schöne Prinzessin, schöner Prinz“, като кимна подканващо на някакво момче, което тъкмо се беше качило, да седне до мен. Стори ми се страшно мило от страна на дядото така да се погрижи за социалния ми живот.

Майката, която помага на дъщеря си (около втори клас) да си напише домашното по английски в метрото. Заедно упражняват отворените и затворените въпроси.

В метрото една турска баба ме попита дали не съм туркиня. Беше много мила. Попита ме къде трябва да слезе за Hermannplatz  и много ми благодари. Помислих си, че може да е реинкарнация на някоя от моите баби … или на двете.

Все още съм удивена от това колко различни са отделните квартали в Берлин. Като два различни завършени града само на две спирки разстояние с метрото.