The Beginner’s Guide To The Subway Blues of Halfblind Henry

I am so grateful I didn’t have my mp3 player on in the subway station today.

Because I could have missed Halfblind Henry playing his beautiful subway blues. The moment I heard his guitar I just had to stop and listen. It took me about 5 seconds to realize this is good stuff. And in 10 seconds time I was already a proud owner of his CD “Subway Songs”. I rarely have the chance to thank the artists I like for bringing me joy with their music. Today was an exception. I got to say “Thank you. What you make is beautiful.”

The first song of the CD is called: “Beginner’s Guide To The Subway Blues”.

And Subway Blues it is.

http://www.halfblindhenry.com/

Good morning from East BerlYn!

“Im Westen ist wie im Osten. Im Osten ist wie im Westen.” (“Far Away, So Close”, 1993, dir. Wim Wenders)

Sometimes I tend not to see the beauty around me.

Moving to Berlin I have always had a certain picture in my head of the cool neighborhood I would be living in. Well, I am not living there. I ended up living on the 9th floor of a panel flat in East Berlin.

I was complaining about it for a while. Ask my poor friends. Then I realized that I am about to fall in a trap of closing my eyes for all the beauty before my eyes. And I still believe beauty is hidden in the most unexpected places.

I opened my eyes and saw the most incredible red and golden trees near my building. Autumn is an artist who can blow your mind.

Then I thought about the foxes who I often meet on my way from the metro station to my flat. I feel quite special that these urbanized forest creatures cross their paths with me of all people. Foxes don’t seem to have these prejudices against the East, obviously.

Finally, it occurred to me that never before have I lived on such a high apartment floor. I have the most incredible view from my window. From my bed I see only the sky. And I do have this thing about the sky over Berlin. Wim Wenders is to blame.

I decided to make this experiment with the sun, the sky and … me. Every day in October I would take a picture of what I see from my bedroom window. The result: I am happy with what I have. Berlin makes me happy.

You can see the pictures here:

 

 

Балкански народни танци в Берлин

Искам да ви разкажа за групата по балкански народни танци в Берлин.

През последните пет години в София редовно танцувам български народни танци и знаех, че ако престана, много ще ми липсват. Една от причините да искам да дойда точно в Берлин е, защото знаех, че и тук има такива школи за танци.

И наистина от първия петък, в който съм в Берлин скочих в т.нар. „Петъчна група“, която се състои само и единствено от ентусиасти, които всеки петък от 19 до 22.30 часа (да: три часа и половина) се събират и прекарват време заедно – танцувайки.

Има нещо страшно хубаво, запътвайки се към залата да чуеш някоя родопска мелодия или да видиш как немци се забавляват с различните варианти на Копаница. Това е нещо като моята имунизация против носталгия. Получавам я всеки петък във формата на неравноделните тактови размери 7/8 или 11/16.

Наред с  български разучаваме също сръбски, македонски, румънски, понтийски, гръцки, турски и кюрдски танци. Оказва се, че най-краткият път към кюрдската култура е Берлин. Не ли това фантастично! Отвореният град наистина е нещо като работилница или пък може би като конферентна зала, където различните култури се срещат, разглеждат се учудено и виждат колко са красиви и различни и … колко си приличат.

„Петъчната група“ е от около 30 човека, предимно немци, но подправена лютиво с много други националности. Трябва да видите как един кюрд танцува народния си танц и пее с цяло гърло и как до него с не по-малко кеф танцуват и си тананикат мелодията останалите. Енергията е страхотна.

Може би това е и една от причините да харесвам хорáта – фактът, че хората танцуват в кръг, хванати за ръце.  Само това ми се струва достатъчно красиво.

Дамата, която води курса е германка, която обаче „натриса“ като истинска шопкиня, абсолютно самоука e (учила се е по семинари) и прави всичко това напълно безкористно от 20 години. Впечатляващо, нали! Събираме единствено по две евро за наем за залата, която ако не се лъжа е нещо като Семеен център – вероятно общинска собственост.

Часовете протичат по следния интересен начин. Има си план, който се спазва, защото въпреки че са балкански танци, сме в Германия. Първият час и половина се разучават нови хорá и след това на един бял лист хартия всеки може да напише хорáта, които иска да танцува през следващия час и половина. И за да стане още по-германско: белият лист е разделен на две. Всеки петък си има различен фокус: сръбски, български, гръцки танци и т.н. На горната част на листа се пишат хорáта, които са тематични и са с приоритет, а отдолу – всички останали. И това функционира – вече повече от 20 години.

Всеки последен петък на месеца групата си организира купон, където един оркестър с тъпан, гайда, акордеон и със звучното име „Люти хорá (Ljuti hora)“ те разкарва по целия балкански регион без всякаква милост. На купона, на който аз присъствах имаше и двама гости от Сърбия, които на следващия ден щяха да имат семинар по сръбски народни танци. Единият сърбин (симпатичен, както, бога ми, само едни сърбин може да бъде!) раздробяваше ритъмът от 2/4 на безобразно малки частички и стъпчици и заедно с колегата си на акордеон, правиха някакви чудеса, само, за да могат след това плавно да преминат в някой „тежък мъжки танц“.. На няколко пъти ми се струваше нереално, че съм в Берлин, танцувам хоро и хората около мен пеят „Айде Яно“..Но в Берлин се случват такива неща.

От първата седмица в Берлин петъците ми са резервирани. И всеки път имам усещането, че се прибирам вкъщи за малко – за три часа и половина.

 

Началото.

В Берлин съм. Едно предизвестено начало. Пристигнах с два куфара и се опитвам да разтоваря и освободя всички мои очаквания. Не и тук, не и в Берлин. Бих искала нещата да се случват естествено, когато съм готова. Правя моите малки стъпки в града. Знам, че трябва да са малки.

Утре ще отида да се регистрирам. Че съм тук. После ще си купя тенджери, подправки, чадър и ролки за коса.

Моето семейство и котарачето ми, което е олицетворение на топлината и уюта на дома, ми липсват, разбира се. И тепърва ще го разбера.

Но Берлин е магия.

/23.09.2012/

John Cale in der Passionskirche

Нямах билет за този концерт, но реших да отида. Имах чувството, че може би ще имам късмет, стига просто изляза – да се постарая.

В същото време цяла седмица се опитвах медитативно да насочвам енергията си към това да не го искам прекалено много и на всяка цена. Да съм над това искане.

На входа един човек продаваше билети /на черно, разбира се/ и срещу 10 евро повече получих своя пропуск за църкавата. И най-невероятното – сигурна съм, че това беше същият човек, от който си купих билета за Lou Reed точно преди пет години в Берлин – отново минути преди началото на концерта и отново на черно.

Влязох в църквата.

Заслужава си да се поговори за това. В Берлин организират рок концерти в църкви. В работещи църкви.Това за мен е фантастично.

Докато си търсех място, разгледах публиката /винаги ми е било любимо занимание/ и установих, че хората бяха действително толкова готини, че не им се налагаше да се правят на готини. Като John Cale и музиката му.

В църквата също така беше „инсталиран“ бар. Отново ще го кажа, защото го намирам за страхотно. В църквата беше „инсталиран“ бар.

След като концерта започна, се опитах да си намеря по-удобно място и точно тогава един човек с кожено яке, ме извика и ми отстъпи своето място напред с идеална видимост. Сякаш ме беше видял по-рано и направи този толкова мил жест специално за мен. Няма да го забравя.

Концертът започна и светлините изгаснаха. Един от тези магични ритуали, с който влизаш в друг свят.  John Cale се появи с розовото си сако и бяла коса. Застана зад йониката и заедно с трима чудесни млади музиканти /електрическа китара, бас и барабани/ и без всякаква поза и суета и без флиртуване с публиката направи един концерт, който те вълнува и докосва. И който помниш.

Някъде наблизо до него беше разтворена Библията. А на една колона до сцената беше написано “Das Wort Gottes”. По някое време по време на концерта си спомням, че погледнах към тавана на църквата. Наум се усмихнах и си казах „Благодаря ти, Господи“. Защото музиката е молитва.

След концерта видях, че навън беше валяло. Улиците бяха мокри. Все едно бяха плакали. Някакъв прочистващ плач. Ще помня улиците в Kreuzberg след концерта точно така. В тях се беше отразила цялата красота на вечерта.

На спирката на метрото зад мен бяха седнали двама мъже и една жена и си говориха за концерта. Не ги виждах, но безсрамно ги подслушвах, докато прехвърляха през главата си песните на Cale, които обичат. Познаваха цялото му творчество и си говориха колко е велик албумът „Paris 1919“. Когато се прибрах вкъщи, си го пуснах. Прави бяха.

Помислих си какво е Берлин? Град, в който хората познават творчеството на John Cale.

/16.10.2012/

Защо Берлин?

 

  • Защото хората карат колела и ходят с кучетата си навсякъде
  • Защото има много яки барове тип хола на баба ти през 80-те
  • Защото метрото след 22 часа е едно от най-интересните социални преживявания
  • Защото хората говорят на различни езици и се разбират на един
  • Защото без някаква специална причина някой човек на улицата може да ти се усмихне и да стопли деня ти
  • Защото има чудесни музиканти по спирките на метрото, които свирят The Clash, Iggy Pop със страхотна енергия, а вероятно дори не са били родени, когато те са създавали тези парчета
  • Заради всичките калкани – с и без графити
  • Заради малките независими кина, където показват големи филми
  • Защото през петък, събота и неделя и на празник метрото върви цяла нощ
  • Защото на калкан в Neukölln са прожектирали Metropolis на Fritz Lang – а винаги съм си мислила, че калканите са най-подходящи точно за прожекция на филми
  • Защото има възможност да си вземеш кола под наем на всяко място и за 2-3 евро да се придвижиш, където искаш. Споделянето. It is all about sharing.
  • Защото има много книги, книжарници и сергии с книги. И хората четат.
  • Защото има школа дори и за български народни танци и небългари, хванати за ръце се учат на Пайдушко хоро
  • Защото хора се събират в барове тип Линчовата Черна Дупка, за да гледат заедно сериала Twin Peaks
  • Защото в неделя (но не само) хората сядат сами в някое чаровно уютно кафе просто, за да се насладят на следобеда в компанията на чаша кафе, сладкиш и някой от техните вестници, дебели 120 страници. И някак не е странно да сядаш сам в кафе и не е самотно. Наскоро влязох в сладкарница, където всички маси бяха заети от по един човек, като сякаш всички правиха едно и също –  разтягаха следобеда като котешка прозявка.
  • Защото в църкви се организират рок концерти (John Cale в Passionskirche)
  • Защото в Берлин всяка една вечер от дългата работна седмица някъде се случва нещо и там е пълно с хора, които щъкат нагоре-надолу с бира в ръка и излизат на групички да пушат навън
  • Защото в баровете и клубовете ходят и по-възрастни хора, които са много по-готини от младите, неуравновесени и объркани хипстъри. Тези по-улегнали гости добавят стил и вкус на съответния бар.
  • Защото в Neukölln можеш просто да кажеш вълшебното изречение: „ Ein гюзлеме und ein сутлиаш, bitte!“  и забравяш за кулинарната си носталгия. Просто я изяждаш.
  • Защото тук е царството на хляба – честна дума. Има всякакъв: бял, черен, ръжен, селски, с квас, с тиквени семки, със слънчогледови семки и най-вече адски вкусен и прясно изпечен. И сякаш винаги по някаква магична причина е топъл.
  • И като сме на кулинарна тема: заради Марципанът с главно „М“. Тук той е навсякъде, под всякаква форма, по-вкусен от всякога и напълно достъпен за всеки марципано-ценител.
  • Защото тук има наистина много библиотеки (общински и университетски). И те са абсолютно достъпни за всички срещу символична сума. И са приветливи, уютни и изключително богати с книги, списания, вестници, музика… И може би затова, когато отиваш в библиотеката ти дават кошница (като тази в супермаркета), която да пълниш с различни богатства.

Wohnzimmerkonzerte

Концерти в хола.

Ето това е нещо, за което си струва да се разкаже повече. Отиваш в някой дом, правиш си предварително резервация по телефона и срещу 6 евро присъстваш на едно от тези фантастични Берлински случвания, а именно Wohnzimmerkonzerte.

Домакините най-вероятно ще те накарат да се събуеш в коридора и да платиш 2 евро за бирата, която ще вземеш от хладилника, но затова пък ще слушаш блус и експериментален джаз,  соло на контрабас, виеща хармоника и акустична китара в хола на твоите домакини – на възглавница на земята заедно с още 15-20 непознати, симпатични и отворени гости.

Естествено в почивките всички се струпват на най-социалните места, а именно на абсурдно малкия балкон за цигара, на опашка за тоалетна в тясното коридорче или в малката, но уютна кухня. И това е и една от най-приятните части – разговорите за всичко и нищо: за Берлин, за това в коя част на града е най-хубаво да се живее, за канала, който го прорязва, за алтернативни йога техники, за предимството да пикаеш прав на улицата и за други вечни теми в събота вечер..

Имах щастието да чуя артисти от Австралия /мда, чак от там/, а именно:

  • James Cruickshank заедно с един контрабасист и акустичната си китара и хармоника изпълни няколко тъжни и дълбоки песни, както ни предупреди.
  • Roller One – класическият поет с китара ме впечатли с искрената си разголена поезия. Нещо като поезията на Leonard Cohen, нещо като душа, поднесена в чиния.
  • Justin Cusack е абсолютният мулти-инструменталист, “one man show” и “entertainer” в най-добрия смисъл на думата. И както се казва : he’s got the balls for the blues. Убийствен, раздиращ и виещ блус, примесен с неподправен артистизъм. Tom Waits, ако трябва да сравнявам, но не трябва.

/06.10.2012/